Геноцид в Руанда – обобщение, брой жертви и факти

През 1994 г. въоръжена група от руандийски хуту избива близо един милион души, като по-голямата част от смъртта е причинена на малцинствената група тутси. Смята се, че геноцидът в Руанда е започнал в столицата Кигали, след което бързо се е разпространил в други части на източната и централната част на африканската държава.

В това, което несъмнено е етническо прочистване на малцинството тутси, кръвопролитието е подхранвано главно от силно запалителни думи и речи на водещи представители на общността хуту и екстремистки настроени членове на управляващото правителство на хуту. Общностите на хуту са подстрекавани да се въоръжат и да избият съседите си тутси.

В крайна сметка контролът над ситуацията е поет от ръководената от тутси милиция – Руандийския патриотичен фронт (РПФ). В допълнение към над двата милиона бежанци, които геноцидът създава, правозащитни организации смятат, че конфликтът е отнел живота на близо един милион души.

Как се случва геноцидът в Руанда? И кои бяха някои от ръководителите на геноцида? Представяме всички ужасяващи факти за геноцида в Руанда – незаличим белег, нанесен не само на руандийците, но и на цялото човешко общество.

Етнически и политически пейзаж на Руанда преди геноцида

От 1897 до 1918 г. Руанда е част от германската територия в Източна Африка. След края на Първата световна война контролът над страната е предаден в ръцете на Белгия.

Поради силната склонност на белгийското колониално правителство да фаворизира малцинството на тутси пред мнозинството на хуту, които съставляват около 80% от населението на страната, се стига до напрежение. Голяма част от това разделение е посято от белгийските колонизатори, които се уверяват, че етническата принадлежност на руандийците е изписана смело върху личните карти, които те карат да носят.

Напрежението между тези две етнически групи достига връхната си точка, когато някои високопоставени членове на мнозинството от хуту започват да призовават за систематично премахване на влиянието, което групите тутси имат в страната. Например през 1959 г. група хуту извършва нападения срещу тутси, което принуждава близо половин милион тутси да напуснат страната. По-малко от две години по-късно един от водещите вождове на тутси се отдава на изгнание, тъй като Руанда става независима под управлението на правителство с мнозинство от хуту.

През следващите три десетилетия сблъсъците между хуту и тутси продължават още дълго време, въпреки че начело на страната застава умереният военен лидер на хуту, генерал-майор Жувенал Хабяримана.

Не са редки случаите, когато хуту обвиняват етническите групи тутси, че маргинализират останалата част от населението. Тутси са обвинявани за всеки проблем, който е измъчвал Руанда. И съвсем откровено казано, воденото от хуту правителство използваше това, за да прикрие грубото си лошо управление на икономиката.

С всяка изминала година от президентството на Хабяримана и Националното революционно движение за развитие (НРД) малцинството тутси се чувстваше все по-маргинализирано. През 1990 г. силите на изгнаниците тутси и въоръжените умерени бежанци хуту, известни като Руандийски патриотичен фронт (РПФ), навлизат в Руанда и предизвикват значителен хаос.

В отговор воденото от хуту правителство събира десетки жители на страната от племето тутси, които според тях улесняват нахлуването на RPF. Хиляди тутси са хвърлени в затвора и избити. Напрежението се успокоява едва след като РПФ и правителството се споразумяват за прекратяване на огъня.

В знак на ангажираността на своето правителство с мирното споразумение Хабяримана се съгласява да създаде преходно правителство с лидерите на РПФ. Сключването на споразумението с РПФ през август 1993 г. (в Аруша, Танзания) е посрещнато с огромно възмущение от крайнодясното крило на хуту, което смята Хабяримана за предател на тяхната кауза.

Как се случва геноцидът в Руанда?

Желанията на екстремистите хуту, които не искаха нищо друго, освен да видят свалянето на Хабярима, бяха изпълнени, когато на 6 април 1994 г. Хабяримана загина в самолетна катастрофа в Кигали, столицата на Руанда. На борда на самолета е бил и президентът на Бурунди Киприан Нтарямира.

И до днес не е ясно коя етническа група е свалила самолета на Хабяримана. Това, което очевидно е ясно, е, че след самолетната катастрофа напрежението между двете съперничещи си етнически групи е достигнало най-високата си точка.

Тъй като хуту и тутси се обвиняват взаимно, че са свалили самолета на президента, насилието обхваща Кигали. Президентската гвардия и въоръжените хуту милиционери поставят пътни блокади в Кигали, като безразсъдно задържат и убиват тутси.

Хуту милициите, извършили повечето от предишните кланета, се наричат Interahamwe („Тези, които нападат заедно“) и Impuzamugambi („Тези, които имат една и съща цел“). Тутси не са единствените жертви на ранните кланета, умерените хуту също са избити, включително министър-председателят Агата Увилингиимана.

Тръпки по гърба на международната общност бяха изпратени, когато на 7 април бяха убити 10 белгийски миротворци. Белгия бързо изтегли всичките си мироопазващи сили и спря помощта за източно-централноафриканската страна. Други държави последваха примера ѝ и евакуираха гражданите си в страната.

След като умерените членове на хуту са убити или арестувани, в средата на април екстремистите хуту поемат контрола над столицата. Международните мироопазващи сили имаха мандат само да се защитават. По неизвестни и до днес причини мироопазващите сили не можаха да се намесят, за да спрат безсмисленото кръвопролитие, тъй като насилието обхвана Руанда.

Започва пълномащабно етническо прочистване

Докато насилието и смъртта се разпространяват из цялата страна, има няколко местни служители в провинцията, които се опитват да защитят тутси, живеещи в техните райони. Управляващите хуту сили в Кигали се погрижиха да дадат пример на хуту, които съчувстваха на страданията на тутси. И така, до края на април същата година нямаше достатъчно смел човек, който да застане на пътя на клането, ръководено от хуту.

За да ускорят убийствата, лидерите на хуту дори стимулират общностите на хуту с наркотици, пари и алкохол да убиват своите съседи тутси. Някои хуту извършват тези чудовищни престъпления, за да присвоят имотите на своите съседи тутси.

По почти всички радиостанции, свързани с хуту, хуту лидерите насърчават цивилното население да се обърне срещу съседите си тутси. За по-малко от четвърт година загиват над 800 000 души, предимно тутси.

В стремежа си да обърне хода на събитията в своя полза, РПФ се сражава със силите на хуту в столицата. Поради това, в допълнение към етническото прочистване, което се извършваше в цялата страна, силите, водени от тутси, се сражаваха срещу хуту в това, което в крайна сметка се превърна в пълноценна гражданска война.

На РПФ са нужни по-малко от няколко месеца, за да прогони правителството на хуту от Кигали; впоследствие и други области в Руанда попадат в ръцете на РПФ.

Опасявайки се, че РПФ ще извърши отмъстителни нападения срещу тях, над два милиона хуту преминават в бежански лагери в съседните страни, като повечето от тях бягат в Демократична република Конго (известна тогава като Заир).

Споразумение между РПФ и хуту

След като силите на хуту са неутрализирани от РПФ, се стига до мирно споразумение. РПФ се съгласява на споразумение за подялба на властта, според което президент става хуту – Пастьор Бизимунгу. Позицията на вицепрезидент е дадена на Пол Кагаме, военен лидер от племето тутси и командир на РПФ.

Договорено е също така Кагаме да изпълнява функциите на министър на отбраната. На практика Кагаме беше фактическият лидер на страната, въпреки че беше вицепрезидент.

Като част от мирното споразумение между РПФ и хуту, партията НРМД е забранена. Направени са и договорености за нова конституция, която в крайна сметка е приета десет години по-късно, през 2003 г.

След като през 2000 г. президентът Пастьор Бизимунгу е уволнен, Кагаме става президент, а през 2003 г. е избран за 7-годишен мандат. Бившият военен лидер ще бъде преизбран през 2010 г. и 2017 г., което го превръща в един от най-дългогодишните африкански лидери в началото на 21^st век.

Защо нямаше намеса от страна на международната общност?

Както беше посочено по-горе, Белгия, както и други европейски държави, се изтеглиха от Руанда в момента, в който нещата станаха много напрегнати. Обикновените руандийци бяха оставени да се грижат сами за себе си в ситуация, която ги призоваваше или да убиват, или да бъдат убити. На фона на всички кръвопролития международната общност не предприе действия или може би беше твърде слаба, за да предприеме конкретни действия.

За да се влошат още повече нещата, резолюцията на Съвета за сигурност на ООН, приета през април 1994 г., доведе до отстраняването на жизненоважните мироопазващи сили (т.е. Мисията на ООН за подпомагане на Руанда – UNAMIR). UNAMIR пристига в Руанда след мирното споразумение от Аруша през 1993 г., за да поддържа реда в страната.

След като голяма част от силите на UNAMIR са изчезнали, водените от хуту милиции могат да започнат да вилнеят, избивайки хиляди невъоръжени тутси. А след като РПФ пое контрола над повечето части на страната, нямаше мироопазващи сили, които да им попречат да извършват ответни нападения срещу цивилното население от племето хуту.

Може би беше твърде малко и твърде късно, когато през май 1994 г. Съветът за сигурност се съгласи да изпрати 5 000 войници в Руанда. Някои животи бяха спасени от отделни френски войски на ООН, които си пробиха път в Руанда през юни същата година. Тези войски бяха похвалени за неуморната си хуманитарна работа около югозападния коридор на страната. Твърди се също така, че някои от френските войски са подали ръка на редица бойци хуту, докато са бягали от настъпващите сили на РПФ.

Остава неясно защо на международната общност ѝ отне толкова време да се намеси, за да сложи край на кръвопролитията. Когато стана очевидно ясно, че гражданите на Руанда са били подведени, някои световни сили се опитаха да компенсират положението, като изпратиха тонове хуманитарна помощ на оцелелите от геноцида. Хуманитарните усилия след геноцида ще останат в историята като едни от най-мащабните, които светът някога е виждал.

Съдебни процеси и присъди за геноцида в Руанда

В стремежа си да изправи пред съда всички заговорници за геноцида в Руанда, през есента на 1994 г. е създаден Международният наказателен трибунал за Руанда (МНТР). Трибуналът, разположен в Хага, Нидерландия, е първият след Нюрнбергския процес от средата на 40-те години на ХХ век. Целта на прокурорите и следователите е да съдят лицата, които под каквато и да е форма са участвали в извършването на геноцида, както и в чудовищни престъпления срещу руандийския народ.

Трибуналът повдига обвинения на някои много високопоставени членове на хуту, както и на някои от РПФ. Процесът беше много труден и сложен, поради което колелата на правосъдието се движеха много бавно. Процесът на съдебно преследване се усложнява допълнително от факта, че местонахождението на някои от обвинените лица остава неизвестно за доста дълго време. В условията на нарастващ натиск от страна на правозащитни групи и световни организации прокурорите трябваше да действат бързо.

Геноцидът в Руанда: първата осъдителна присъда

През септември 1998 г., след около четири години съдебно преследване, Международният трибунал за военните престъпления обяви първата си присъда. Жан-Пол Акайесу, бивш учител и тогавашен кмет на община Таба в префектура Гитарама, е осъден за ролята, която е изиграл в подстрекаването на цивилните и полицията в неговата община да избиват, изнасилват и малтретират тутси. Според показанията на свидетелите Акайесу е местният служител, който лично е контролирал убийствата на тутси в Таба.

Водени от Пиер-Ришар Пропер, прокурорите настояват той да бъде съден по 15 обвинения в геноцид и престъпления срещу човечеството. Трибуналът признава Акайесу за виновен по 9 точки от обвинението за геноцида в Руанда и други престъпления срещу човечеството. На 2 октомври 1999 г. той е осъден на доживотен затвор8.

Трибуналът продължава да съди още няколко души, обвинени в геноцида; през 2008 г. трибуналът осъжда трима бивши високопоставени членове на руандската армия. Осъдителните присъди са от съществено значение за подпомагане на жертвите на геноцида да направят стъпка напред в процеса на изцеление.

Факти за геноцида в Руанда

• Мащабът и вълната на клането са толкова големи, че само за около 100 дни загиват около 800 000 руандийци.
• В нощта на 6 април 1994 г. загиват всички, намиращи се на борда на самолета, в който пътуват тогавашният президент Жувенал Хабяримана и тогавашният президент на Бурунди Киприан Нтарямира. И двамата президенти бяха хуту.
• Заявено е, че някои съпрузи е трябвало да убият съпруга си от племето тутси, най-малко да бъдат убити от хуту милициите.
• Тутси, които се укривали в църкви, в крайна сметка умирали от ръцете на хуту милициите, тъй като някои религиозни мъже разкривали мястото, където се укривали. В някои случаи църквите са били взривявани или хуту са ги подреждали в редица и са избивали по пътя си.
• Хуту милициите раздавали оръжия на местните хуту екстремисти, за да обикалят и да колят хора. Те са имали за задача да „избират тутси като хлебарки“.
• Интересно е да се отбележи, че двете етнически групи – хуту и тутси – са доста сходни. И двете говорят един и същ език и имат много сходни традиции. Някои местни историци твърдят, че тутси могат да проследят произхода си до Етиопия. В сравнение с хуту малцинството на тутсите като цяло е по-високо и по-слабо.
• Друго шокиращо разкритие за геноцида в Руанда е, че когато насилието обхваща страната, някои екстремисти хуту изхвърлят телата на тутси в реките с надеждата, че телата им ще изплуват обратно в Етиопия.
• За да разпространяват омразната си пропаганда, лидерите на хуту екстремистите създават радиостанция, както и местни вестници. Често пъти по радиото се обявяват техните цели или списъци с убити. Оръжията и списъците с набелязаните жертви били раздавани на местните групи, които знаели точно къде да намерят целите си.
• Според правозащитни групи РПФ преследва много от хуту милициите чак до съседно ДР Конго. Продължаващото присъствие на тези групировки опустошава ДР Конго и други съседни региони до степен, която отнема живота на над пет милиона души през десетилетията след геноцида в Руанда. Периодично ръководеното от тутси правителство в Кигали предприема нападения в ДР Конго, за да изтласка тези групи хуту от граничните райони.
• Водещи членове на РПФ, включително Пол Кагаме, неколкократно обвиняват Франция, че подкрепя хуту милициите. Франция категорично отрича да има каквато и да било връзка или участие в кръвопролитията, причинени от хуту.
• Действащата конституция на Руанда забранява на хората да говорят за етническа принадлежност. Правителството смята, че това е с цел да се предотврати повторното проливане на кръв.