Харлемски ренесанс: 10 интересни факта

Харлемският ренесанс се отнася до културното, литературното, художественото и социалното пробуждане сред афроамериканците през първите няколко десетилетия на 20 век. Центърът на това възраждане и културен изблик на идеи е в Ню Йорк. С течение на времето духът на този ренесанс започва да се разпространява в Съединените щати и дори отвъд Атлантическия океан в градове като Париж и Лондон.

Въпреки че епохата на Харлемския ренесанс приключва след Голямата депресия и расовите бунтове през 30-те години на ХХ век, духът на пробуждането остава жив в следващите поколения, най-вече в движението за граждански права през 50-те и 60-те години на ХХ век.

В статията по-долу са разгледани 10 интересни факта за Харлемския ренесанс. Тя включва основните причини, последици, действащи лица и значение на Харлемския ренесанс.

Какво предизвиква Харлемския ренесанс?

Започвайки около началото на 20^ти век, щатите все още бяха силно потопени в институционално, социално и политическо потискане на живота на чернокожите. Този феномен е силно разпространен в Юга – регион, който трудно се примирява с поражението си в Американската гражданска война (1861-1865 г.). Югът е изпълнен с брутални и дискриминационни закони и практики (т.е. законите на Джим Кроу), които лишават чернокожите от основните им граждански и икономически права. По същото време икономиките на северните щати процъфтяват.

Разочаровани и ядосани от рязкото увеличаване на расовата сегрегация, както и от спорадичните случаи на линчуване, афроамериканците масово мигрират на Север. Между 1910 г. и 1930 г. повече от 1,5 милиона афроамериканци мигрират от селските райони на Юга към градовете на Север, Средния Запад и Запада. Това движение на афроамериканците започва да се нарича първата голяма миграция и именно това явление дава началото на Харлемския ренесанс в Ню Йорк.

Епицентърът на Ренесанса е в Харлем, Ню Йорк

Терминът „Харлемски ренесанс“ идва от главното място на интелектуалното и културно пробуждане сред афроамериканците: Харлем в нюйоркския квартал Манхатън. Оттогава насам Харлем е почитан като безспорната мека на черната култура в страната.

Първоначално Харлем е квартал за заможни бели хора

Няколко десетилетия преди първата Голяма миграция Харлем е планиран да бъде предимно заможен бял квартал. Той дори е отбелязан като едно от „най-белите“ места в щата. Въпреки това, когато строителните предприемачи се затрудняват да привлекат тази категория хора, те насочват вниманието си към чернокожите семейства от средната класа (известни като „черна бохема“). Това е в основата на асоциацията на Харлем с афроамериканците. Това се променя допълнително с притока на афроамериканци от Юга.

Значителен процент от първите мигранти в Харлем са били квалифицирани и грамотни

Маркъс Гарви е много известен жител на Харлем, Ню Йорк, в средата на 10-те години на ХХ в.

През първото десетилетие на 20^ти век чернокожите са съставлявали около 10% от населението на квартала. През 30-те години на ХХ век броят им се увеличава и те стават абсолютно мнозинство с около 72% от населението на Харлем. Неспособни да спрат притока на чернокожи в района, някои бели общности се събират и напускат Харлем, което допълнително намалява броя на бялото население в района.

Случаят е подобен и по отношение на околните квартали около Харлем; тези места са пълни до краен предел с много квалифицирани и интелектуално надарени чернокожи, включително такива като У. Е. Б. Дю Боа и Маркъс Гарви.

Маркъс Гарви, роден в Ямайка активист, журналист и предприемач, за първи път пристига в Харлем около 1916 г. Впоследствие той става много виден член на квартала на Харлем, като основава Универсалната асоциация за подобряване на негрите и Лигата на африканските общности (UNIA-ACL). Като чернокож националист и панафриканист Гарви е един от активистите, които се опитват да разпространят Харлемския ренесанс в много карибски и африкански страни. Неговите идеи, гарвейизмът, са почерпени много от няколко учени от Харлемския ренесанс.

Харлемският ренесанс е отчасти причинен от Първата световна война и намаляващите икономики в Юга

Освен от ужасните закони за расова сегрегация в Юга, Голямата миграция е подтикната от фактори като слабата реколта в Юга и опустошителната Първа световна война, в резултат на която броят на имигрантите в САЩ намалява. Градовете в Севера изпитват остра нужда от работна ръка, за да върнат икономиката си на равнището отпреди Първата световна война. Собствениците на предприятия от Севера привличат афроамериканските работници от Юга с перспективи за по-добро заплащане. Харлем, Ню Йорк, се превръща в най-предпочитания град за кацане на тези работници.

Не след дълго Харлемският ренесанс разпространява пипалата си

Бейкър Харкорт – френски артист от американски произход и активист за граждански права.

Подобно на много други политически или интелектуални пробуждания, Харлемският ренесанс набира скорост с всяка изминала година. Фактът, че Ню Йорк е бил (и все още е) безспорният икономически център на страната, миграцията на Харлемския ренесанс към други части на страната до голяма степен не е била възпрепятствана.

Афроамериканските художници, занаятчии, музикални артисти, изпълнители, поети и редица други се оказали все по-признати и признати в целия щат. Скоро тази слава, както и техните идеи и творби, достигат до различни чернокожи общности в САЩ.

Казано по-просто, град Ню Йорк е бил идеалната среда за размножаване и стартиране на творци като писателката Зора Нийл Хърстън, която между другото пристига през 1925 г. Ако беше останала в родния си селски Юг, светът най-вероятно нямаше да има удоволствието да прочете романи като нейната класика от 1937 г, „Очите им гледаха Бога“ (Their Eyes Were Watching God).

Кралицата на Харлемския ренесанс Хърстън Зора Нийл е писателка, антроположка и режисьорка.

Харлемският ренесанс е известен и като движението на новите негри

Ален Лерой Лок е афроамерикански философ и писател, който до голяма степен е почитан като „декана“ на Харлемския ренесанс.

По време на Харлемския ренесанс са публикувани много книги, които определят тогавашното културно и интелектуално пробуждане като новото негърско движение. Думата „негър“ – термин, използван за описание на афроамериканците – тогава не се смята за обидна или унизителна. Ето как идват книги, публикувани тогава, със заглавия като Новият негър: Интерпретация (1925). Книгата, която е под редакцията на Ален Лерой Лок, напълно улавя духа на движението.

Ален Лок се опира на политическия анализ на известни афроамерикански учени и философи като Кели Милър (учен и математик), Робърт Руса Мотон (преподавател и автор), Джеймс Уелдън Джонсън (писател и активист за граждански права),Елис Джонсън Макдугалд (преподавател и активист за граждански права) и У.Е.Б. Дю Боа.

Високото чувство на гордост сред чернокожите подхранва Ренесанса

Художници и учени от Харлемския ренесанс – отгоре наляво надясно надолу – W.E.B. Du Bois (философ и борец за граждански права), Claude McKay (ямайски писател и поет), Gladys Bentley (блус певица), Kelly Miller (математик), Noble Sissle (джаз композитор), Louis Armstrong (джаз тромпетист), Aaron Douglas (художник и илюстратор) и Langston Hughes (поет и драматург)

Редица учени и историци изказват мнение, че гордостта и вярата на чернокожите в собствената им раса са изиграли решаваща роля за поддържането на Харлемския ренесанс. Очевидно е, че повишената грамотност в различните чернокожи общности също е помогнала. Ако обаче отнемем тази чиста решителност и гордост, Харлем може би нямаше да просъществува толкова дълго.

Гордеейки се с делата си, афроамериканците започнали да общуват и взаимодействат по начин, който ги подобрявал. Организатори на това бяха организации като Националната асоциация за напредък на цветнокожите (НАПЦ). Лидерите на общността поддържаха движението живо, като насърчаваха афроамериканците да оценят своята уникалност в една доминирана предимно от бели политическа и икономическа държава. Това може би е точният момент, в който Харлемският ренесанс започва да преминава границите на щатите и да навлиза в отвъдморските страни с черни общности.

Харлемският ренесанс създава отличителна афроамериканска идентичност и произведения на изкуството

Countee Cullen и Langston Hughes – насърчават чернокожите да се гордеят с цвета на кожата си и с уникалните си способности. Тези творци вярват, че само чрез увереност в себе си черната раса ще излезе от политическото и икономическото си робство. Призоваваха чернокожите да търсят „народния начин“ на действие.

В поезията, например, Клод Маккей Харлемски сенки (1922 г.) е добре приет от афроамериканското население, което е жадно за знания и развитие. Черната гордост, както я наричаха, се проявява в критично приети научни и литературни произведения като книгата на Жан Томер от 1923 г. Cane и книгата на Джеймс Уелдън Джонсън Автобиография на един бивш цветнокож (1922).

Умиращите години на Харлемския ренесанс

През последните години на 20-те години на ХХ век фондовият пазар се срива. Това довежда до Голямата депресия, която в крайна сметка възпрепятства напредъка на Харлемския ренесанс. Много чернокожи историци и учени смятат, че последната капка, която пречупва гръбнака на Харлемския ренесанс, най-вероятно е Харлемският расов бунт от 1935 г.

Последиците от расовите бунтове са безпрецедентни; те разкъсват социалната тъкан, която поддържа движението на Черния ренесанс. Независимо от това духът на Харлемския ренесанс остава жив в някои афроамерикански общности и дори се проявява в движението за граждански права през 50-те и 60-те години на ХХ век.