Последвайте ни във Facebook

Хуните: История и факти

0
32
Хуните: История и факти

Хуните са групи от номади-конници, които управляват от 370 г. до около 469 г. Историята на хуните показва, че те са били организиран набор от варварски хора (както са описани от римляните) с необуздани военни способности. Това им позволило да всяват страх в сърцата на градове и племена по целия път от Централна Азия до Европа.

С велики и амбициозни водачи като Ругила и Атила, хуните неумолимо навлизат както в Източната, така и в Западната римска империя. Големи територии по границите на Римската империя са постоянно тероризирани от тях. Техните набези водят до миграция (популярна като Великото преселение на народите) на орди от културно и социално различни племена в Римската империя. Това в крайна сметка води до разпадането на Римската империя. Историците твърдят, че в пика на своята мощ те са нахлували чак до Константинопол (днешен Истанбул). Ако не била навременната намеса на папа Лъв I, хуните щели да стигнат дори до сърцето на Рим.

За съжаление на хуните, гражданските вълнения и борбата за власт почукали на вратата им скоро след смъртта на Атила около 453 г. Империята, която някога е била свирепа и процъфтяваща, в крайна сметка се срива също толкова бързо, колкото и се е появила.

Кои са били хуните?

Хуните били опитни ездачи. Конните им умения са това, което им е позволявало бързо да се придвижват из различните райони, които са плячкосвали. Твърди се, че са били толкова добри в ездата, че някои от тях дори са можели да спят, докато яздят.

Типичният хун е започнал да усвоява въжетата на конната езда на 3-4-годишна възраст. Легендата разказва, че още от ранна възраст те били обучавани да не изпитват болка. Градовете, които живеели около тях, със сигурност нямало да имат добри думи за тях. Например готите вярвали, че хуните са преки потомци на готски вещици. Готите, както и градовете в покрайнините на Източната римска империя, гледали на хуните като на превъплъщение на лоши духове.

Облеклото, носено от хунските войници, обикновено било достатъчно просто, за да улесни бързото придвижване на конете им. Това е било много важна стратегия. Бързината и решителността са били първостепенни фактори във възпитанието им. В края на краищата те са били група номадски племена.

В момента, в който приключеха с един парцел земя, хуните преминаваха към следващия. Те отглеждали минимално количество добитък. Хуните не разчитали и на земеделието, за да задоволяват нуждите си от храна. Те ловували и събирали реколтата в околните райони, в които се намирали.

Откъде идват хуните?

И до днес историците не могат да определят точното място, откъдето са дошли хуните. Някои части от древните историци смятат, че те произхождат от народа сюнну. Сюнну са били много опитни номади, които са живели в непосредствена близост до Северен Китай. В резултат на това те са имали няколко смъртоносни обмена с китайците по време на династията Цин (около III в. сл. Хр.) и династията Хан (около IV в. сл. Хр.).

Някои историци стигат дотам, че твърдят, че величествената и много внушителна Китайска стена (Великата китайска стена) е имала за цел да държи настрана номади като хуните.

Въпреки че липсват конкретни археологически доказателства, връзката между Сюнну и хуните придобива критична известност, след като Жозеф дьо Гиш я предлага през XVIII век. Кристофър Кели, критик на Гинес, твърди, че Гинес умишлено поставя хунския произход на изток, за да обоснове защо хуните (т.нар. варварски Изток) са били толкова жестоки към Запада (т.е. Рим).

Противоположна на тезата на Гинес е теорията, че хуните произхождат от райони, разположени близо до Каспийско море. Привържениците на тази история за произхода им твърдят, че те първо се събрали около днешен Казахстан, но по-късно се изтласкали и започнали нападения на запад от Европа.

Изображения на хуните от древните историци

Причината, поради която хуните имат толкова различни истории за произхода си, е, че те са обединение на няколко племена. Те не са функционирали като типичната древна империя. Въпреки че в крайна сметка щели да имат един всеобхватен владетел или крал, тяхното ръководство често било доминирано от множество племенни вождове.

Това, което несъмнено се знае, е, че те потегляли на запад и плячкосвали всичко, което се изпречвало на пътя им. Древният историк Амиан Марцелин (IV в.) ги описва като най-зверските от всички варвари с много ниско ниво на цивилизация. Той привежда пример, в който хуните не приготвяли правилно храната си. Вместо това те поставяли храната между бедрата си, за да я затоплят. Когато нападали, те нямали редовна схема. Амиан описва виковете, които издавали, докато нападали, като оглушителни.

Историкът Йорданес (VI в.) припомня духовното и свръхестественото обяснение на хуните. Той ги описва като зверове и диваци, които са плод на нечестиво чифтосване между вещици и демони. Йорданес заявява, че Филимер, кралят на готите, веднъж изгонил от кралството си няколко ужасни вещици. Тъй като нямало къде да отидат, вещиците се скитали из пустинята заедно с други нечисти духове. По-късно тези вещици родили деца, които в крайна сметка се превърнали в хуни. Йорданес отбеляза, че един от тези гнусни племена по погрешка се натъкнал на цивилизования свят, докато преследвал дивеч. Това поставило началото на тяхната жестокост. Йорданес прави сравнение между движението на хуните и движението на вихрушките.

Друго пристрастно, но благоприятно изображение на хуните идва от Приск от Паниум през V в. Приск описва хуните като много цивилизовани и напреднали ездачи на коне. Той твърди, че военните им способности далеч превъзхождат римляните. Приск е казал много хубави думи за тях, защото се смята, че действително е общувал с тях. Някои дори твърдят, че се е срещал и вечерял със самия велик Атила.

Какви са били техните военни възможности и стратегия?

Хуните

Хуните развили много бърз начин на придвижване, който обърквал противниците им. Те започнали да разчитат на това по време на своите набези. Те също така са се погрижили да нямат забележим модел на нападение. Това карало противниците им да се объркват от страх.

Конете бяха всичко за тях. Конете бяха като продължение на телата им. Един типичен хунски войник е прекарвал по-голямата част от живота си на гърба на конете. Някои историци дори твърдят, че те са спели на гърба на конете си. Освен това всички техни дрехи са били внимателно изработени (или може би еволюирали), за да поддържат ездата вместо ходенето.

Хуните умеели да използват лък и стрели. Те имали далекобойност от около 80 ярда. Освен това почти никога не пропускали целта си.

Те пренесли опита си в ласото и на бойното поле. Те удряха с ласо противниците, които се опитваха да избягат. Друга форма на техника за изтезание, която използвали, била да влачат враговете си до смърт. А когато ставало въпрос за разрушаване на стените и портите на градовете, те използвали тарани.

На кои места хуните са извършвали терористични нападения?

Първите няколко места, които пострадали от тяхната ръка, били аланите и готите. Според Йорданес хуните първо нападнали жителите на Скития. Той вярвал, че злите духове, подкрепящи хуните, завиждали на скитите. Затова хуните разграбили земите им.

Области като Тракия и Сирия били напълно завладени от хуните под ръководството на Улдин. Улдин бил един от първите им водачи. Историците смятат, че той извършва няколко нападения в Източната римска империя около 408 г. сл. Още по-лошо е, че те никога не са правили опити да се заселят на тези обработваеми земи и ферми, които са завзели. Единственото, което можели да направят, било да разрушават и крадат.

Преди нападението на Тракия хунското нападение принудило вандалите да мигрират отвъд река Рейн в галските територии.

Други области, главно по границите на Западната и Източната римска империя, са опустошавани от хуните през IV-V в. от н. е. При един такъв техен набег вестготите са принудени да търсят защита дълбоко в римска територия.

Битките на хуните с племената по римските граници

Терорът на хуните започва в края на IV в. от н.е. Те бързо превръщат Великата унгарска равнина в своя крепост. Към 370 г. от н.е. те си проправят път през река Волга. Те превръщат аланите в пепелище. Аланските номади приличали донякъде на хуните, но били по-малко жестоки и организирани. Те прекарвали по-голямата част от времето си в борба помежду си. Следователно, когато хуните ударили, аланите оказали много слаба съпротива.

Скоро дошъл ред на остготите. Подобно на аланите, остготите били група номадски племена с германски произход. И тъй като остготите често плячкосвали градовете по границите на Римската империя, новината за тяхната гибел била посрещната с радост в Рим.

По това време вече очевидно е ясно, че хуните се стремят към източните римски територии. Те вече разполагали с много по-голяма армия от времето, когато за пръв път нападнали аланите. В някои случаи те призовавали мъже от разграбените от тях села, за да попълнят армията си.

За християните, живеещи в провинциите на Източната римска империя, едно споменаване на хуните би предизвикало ужас, сравним с този, предизвикан от самия дявол. Те били възприемани като мерзост, изхвърлена от най-дълбоката част на ада.

Реорганизация на тяхното общество

Според ancient.eu. някои племена на хуните може би са работили като наемници за римската армия. Около края на IV в. хуните са всичко друго, но не и целенасочени в действията си. В някои дни те нападали и плячкосвали римляните. В други дни те са работили заедно с Римската империя, за да победят други варварски племена. Те били точно такива, каквито ги описва Йорданес – безцелни и отивали накъдето ги отвее вятърът. Независимо от това, липсата на общ лидер или вожд не се отразила на скоростта, с която различните хунски племена плячкосвали местата в и около Римската империя.

Това обаче се променило с нарастването на техния брой и може би с разцвета на икономиката им. Тъй като племената разполагали с повече плячка и трофеи, те станали по-организирани. Появил се естествен лидер на име крал Ругила (или Руа).

Ругила издигнал варварството на хуните на по-високо ниво. В средата на V в. от н. е. те се издигнали до безспорно най-великите варварски сили на земята. Бяха нараснали и по численост и военни възможности. Заедно с брат си Октар, Ругила повежда хуните към нови успехи.

Римският император Теодосий вече имал всички основания да се страхува от хуните. Затова Теодосий сключва съюз с Ругила. Цената за този крехък съюз била няколко лири злато. Смята се, че Теодосий е поискал помощта на Ругила, за да победи досадните готи. През V в. римляните раздават много злато на хуните за мир, както и за защита от други племена.

Ругила също така ръководи преминаването на хуните от изцяло номадска система към такава, която наподобява повечето процъфтяващи империи по онова време. Те се заселват около Голямата унгарска равнина. Търговията и търговията започват да процъфтяват. Армията им вече се гордеела с относително по-добра структура. Те имали племенни генерали, които работели за обединяване на различните хунски племена.

След смъртта на Ругила през 434 г. от н.е. на негово място идва още по-безмилостен и кръвожаден цар. Този крал имал една-единствена цел: да завладее Рим.

Управлението и завоеванията на великия Атила

Заради убийствата и грабежите си Атила е наречен „бич Божий“.

Наследници на Ругила са Атила и Бледа. Тези двама били братя и племенници на Ругила. Атила и Бледа управлявали съвместно и се допълвали отлично. Това ги направило още по-жестоки от техния предшественик.

Атила бил по-ниският от двамата мъже. Той имаше голяма глава и тънка брада. Освен това говореше свободно латински и готски. Това му било много полезно по време на преговорите за мирни договори с римляните. Историците смятат, че Атила е бил опитен преговарящ. През 439 г. от н.е. Атила и Бледа подписват договора от Маргус с Рим. Римляните са принудени да преговарят, защото вече не могат да удържат хуните. Като част от сделката Рим ще плаща ежегоден данък на хуните. Плащанията в злато ги държат настрана за известно време.

През 441 г. от н.е. напрежението отново се покачва, тъй като Източната римска империя не успява да плати договорените златни дарове. В продължение на около година има кратки сблъсъци с Източната римска империя.

През следващата година обаче нападенията на Атила стават още по-силни. Той тръгва на грабителски поход през Балканите на юг, чак до Константинопол. В Константинопол единственото нещо, което го спряло, била високата стена на града. За да не допуснат хуните в града си, на градските власти не им оставало нищо друго, освен да си тръгнат с много злато. Атила се завърнал в базата си в Унгарските равнини с пълни гърди със злато. Той се сдобил и с незавидната титла „бич Божи“.

Смъртта на брата на Атила, Бледа

Някои историци твърдят, че Атила е убил собствения си брат Бледа. Приск от Паниум смята, че това е било превантивно нападение. И ако Атила не бил направил това, Бледа щял да го убие. Не съществуват обаче доказателства в подкрепа на това твърдение. Може би Бледа е загинал по време на похода.

След смъртта на Бледа през 447 г. Атила става главен владетел на хуните. Това засилва жаждата му за повече кланета и насилие. Той обаче не бил безмозъчен и ирационален крал. Той е бил много пресметлив опортюнист. Той се възползвал от всяка грешка на римляните. Мирните договори и сделки не означавали нищо за Атила. В класически случай на чиста нечестност той напада римляните, въпреки че мирният договор все още е в сила. Римляните били на поход в Сицилия и в резултат на това оставили една от граничните области на Илирик без охрана. Този акт на предателство вбесява римския император Теодосий II.

Подобни предателства правят невъзможно справянето с хуните. Те ценели набезите и грабежите повече от всичко друго. Дори се стигнало дотам, че златото и натрупването на богатство не били основните причини, поради които хуните правели това, което правели. Независимо от направените отстъпки или платените данъци, хуните винаги намирали начин да се върнат за нови набези и насилие.

Това, което подпомогнало хуните и Атила, бил фактът, че те били усвоили толкова много разузнавателни данни от римляните през периодите, в които служели като наемници. Неизбежно е било те да обърнат тези придобити знания срещу римляните.

Битката при Каталунската равнина

Откакто Атила се появява на сцената, темповете на клане и грабеж на хуните рязко нарастват. Те достигат зенита на своето развитие – военно и икономическо. От тях се страхували всички в Европа. Смъртта ги преследвала навсякъде, където отивали.

През 451 г. хуните се насочват към Галия. Галия се простирала от днешна Франция на юг до Италия и обхващала значителна част от Германия. Както обикновено, той разчитал на разгромна победа, както и на много плячка. През целия си живот не бил загубил нито една битка.

Този път обаче беше различно. Опозицията разполагала с много способен генерал в лицето на Флавий Аеций. Генерал Флавий направи това, което много от неговите предшественици не са си и представяли, че ще направят. Флавий сключил съюзи с множество мъже от варварските племена в и около римската територия. Сега римляните разполагат с внушителна сила, която включва вестготите и различни други племена по източната граница

Интересно е, че един магьосник в лагера на Атила предупреждава, че армията му ще падне в битката. Атила обаче не обръща внимание на тези неоснователни пророчества и продължава битката. Пророчеството на магьосника се сбъдва. В битката, която се състояла в Каталаунските равнини (Източна Франция), Атила бил разбит с гръм и трясък. Голям брой от войниците му загинали. Атила се оттеглил в родната си база в Унгарските равнини. Това е първото му и единствено военно поражение.

Кратките кампании на хуните в Италия

Хуните, предвождани от Атила, нахлуват в Италия (Атила, бичът на Бога, от испанския художник Улпиано Чека, 1887 г.)

Поражението при Каталауния не принуждава Атила да се оттегли. Той насочва вниманието си към Италия и през 452 г. потегля към Рим. По пътя си напада група заселници и ги принуждава да се оттеглят в мястото, което днес се нарича Венеция.

Точно когато Атила се канел да плячкоса Рим, той се сблъскал с духовете на св. Легендата разказва, че призраците го заплашили да не продължава с нападението на Рим. В една история, която напомня за срещата на Свети Павел в Дамаск с Исус Христос, духовете го помолили да преговаря по мирен начин с папа Лъв I. Скоро Атила се съгласил да изтегли войските си от Италия.

Как умря Атила

Историята на хуните е неизменно свързана с живота и историята на Атила Велики. От 434 до 453 г. те обхващат обширни земи както в Централна Азия, така и в Европа. Като се има предвид колко пъти великият им водач Атила се е впускал в смъртоносни набези, човек би очаквал той да умре на бойното поле. Това не се случило.

Историята на Атила стига до неочакван край в сватбената му нощ през 453 г. от н.е. Бъдещата булка била Илдико. Приск заявява, че Атила се е напил в нощта на сватбата си и по-късно е намерен мъртъв. Очевидно той се е задушил в резултат на твърде многото поето вино. Това бил доста позорен край за човек, от когото се страхували в цяла Европа.

Хората, живеещи в Константинопол, сигурно са се радвали на кончината на Атила. Преди смъртта си той планирал да изравни Константинопол със земята, защото Източната римска империя не успяла да плати договорения данък.

Докато околните градове в Европа празнували, хуните изпаднали в дълбок траур за своя водач. Смъртта му била монументална загуба за техния курс. Ако беше живял малко по-дълго, историята на Европа можеше да поеме по различен път от този, който познаваме днес.

Затова, типично за хуните, те се осакатили и извършили няколко варварски действия, за да оплачат своя водач. Легендата разказва, че гробарите били убити, за да се скрие точното място на погребението на Атила. Той бил погребан в три ковчега. Първият ковчег, в който се намирало тялото му, бил изработен от злато. След това този златен ковчег бил поставен в друг сребърен ковчег. Този сребърен ковчег на свой ред бил поставен в железен ковчег.

Разпадане и окончателен крах на Хунската империя

Империята на хуните просъществува малко под сто години

Атила дава предимство на най-големия си син Елак. Вероятно е искал Елак да го наследи на трона. Това обаче не се случило. След смъртта на Атила хунската империя е разделена между синовете му Елак, Денгизих и Ернах. В ретроспекция това не е било много добра идея. Останалите му синове се обединили и започнали да се бият помежду си. Започнала борба за власт, която потопила хуните в кървава гражданска война. Много държави и градове се възползвали от това и нападали синовете на Атила един след друг.

До 459 г. от н.е. империята на хуните напълно се разпаднала. Ancient.eu твърдят, че към 469 г. хуните са отдавна забравени и от тях са останали само историите и някои митове. Като се има предвид колко безразсъдни и егоистични са били синовете му, Атила сигурно се е търкалял в гроба. Жалко, че все още не знаем къде е гробът му.