„Пътят на сълзите“: История, брой на загиналите и факти

През 30-те години на XIX в. почти 125 000 души от индиански произход заемат милиони акра около Джорджия, Тенеси, Алабама, Северна Каролина и Флорида. Те са известни като чероки. Земята им била богата и се обработвала за различни култури. През 1838 г. обаче се случва тъжно зрелище.

Етническите собственици на земята били насилствено отстранени от родовите си земи и изпратени на места отвъд Мисисипи. Това събитие става известно като „Пътеката на сълзите“.

Приблизително 15 000 души са били принудени да извървят разстояние от около 1200 мили; и до края на похода повече от 5000 от тях са починали от глад и различни форми на заболявания като грип.

Индийският проблем

Белите американци и потенциалните бизнесмени смятат, че имат по-големи права върху земята, на която живеят местните чероки. Те смятат местните жители за нецивилизовани и наричат съществуването им на това място „индиански проблем“.

Няколко авторитета в ранните периоди след обявяването на независимостта, като президента Джордж Вашингтон, приемат, че най-идеалният подход за разбиране на този „индиански проблем“ е просто да се „поучат“ коренните жители на Америка. Целта на този кръстоносен поход е да направи индианците много подобни на белите американци, като ги подтикне да приемат християнството. Властите се заемат и с проекти, които стимулират коренните жители на Америка да говорят и четат на английски език.

Процесът на изселване на индианците

За да реши проблема с индианците, Конгресът на САЩ приема Закон за преместване на индианците през 1830 г. Законът е подкрепен най-вече от президента Андрю Джаксън. Преди това, през 1802 г., президентът Томас Джеферсън и неговата администрация сключват друг договор, известен като Споразумението от Джорджия. В споразумението се посочва как да бъдат придобити всички индиански земи.

Така или иначе нямало да бъде възможно да се отнемат земите на чероките, защото те били суверенни. Земите им можеха да бъдат взети само чрез подписани договори и затова бяха подписани много такива договори, но много от тези пактове бяха подписани под толкова голям натиск и в крайна сметка не проработиха.

Тези споразумения неизменно означаваха, че индианците са продали част от земите си и им е бил гарантиран суверенитет и право да запазят цялата си останала територия.

Те са смятали, че са подписали тези споразумения; останалата част от земите им ще бъде защитена. Но с нарастването на броя на бялото американско население се увеличавали и жаждата и нуждата от повече земи. Следващите президенти на САЩ започват да оказват натиск върху законодателите за все повече и повече индиански земи.

В един момент коренните жители решават, че няма да позволят по-нататъшно изселване. Те укрепват фронта си и построяват национална столица в Ню Ехота, Джорджия. Изграждат също така система на управление, подобна на тази в Съединените щати, и правят Джон Рос свой избран главен вожд. Индианците се бореха с писма след писма, но те не можеха да спрат развоя на очертаващото се събитие.

Разделението

В историята е записано, че въпреки че са били третирани несправедливо, чероките са били рязко разделени по отношение на отговора си на въпроса за незаконното изхвърляне. Разделението било по въпроса как да се справят с решимостта на Америка да им отнеме това, което им принадлежи по право.

Докато някои смятаха, че трябва да се държат достойно срещу узурпаторите и да се борят за него, отказвайки да се откажат от изконното си право на земя, други смятаха друго. Втората група разсъждаваше, че изселването им е неизбежно; по-рационално би било да се постигне споразумение за нещо в замяна.

Това, което се случило в крайна сметка, било, че през 1835 г. малък брой чероки се съгласили и подписали друг договор с федералното правителство. Той става известен като Пакта от Ню Ехота. С този пакт те отстъпват всичките си земи на изток от Мисисипи срещу определена сума пари.

Историците посочват сумата от 5 милиона долара. Това е в замяна на движението, преместването и компенсацията за земята, която се дава.

С почти 16 000 подписа Джон Рос подава петиция срещу подписването на това споразумение; но федералното правителство счита споразумението за сключена сделка. По-голямата част от чероките се почувстваха манипулирани, предадени и измамени; това беше така, защото тези, които отидоха да посредничат за сделката, не го направиха от тяхно име и с тяхно съгласие.

По време на мандата на президента Мартин Ван Бюрен генерал Уинфийлд Скот, заедно със 7000 войници, е изпратен да ускори изселването през пролетта на 1838 г.

Генерал Уинфийлд Скот мобилизира вагони, килови лодки и параходи в районите на чероките и принудително премества около 16 000 коренни жители от земите им, докато стигнат до резервата си.

5 основни факта за „Пътя на сълзите

1. Докато индианците са принуждавани да се преместят, те са държани в крепости по пътя. Петнадесет от тези крепости се намират само в Джорджия. Тези крепости били пълни с човешки отпадъци и мъртви тела.
2. Всеки път, когато се разказва тази история, разстоянието на пътуването засенчва страданията, през които са преминали тези индианци.
3. Жителите на Чероки са били принудени да се настанят в жилища (всъщност в кошари), които не са подходящи дори за животни. В момента на ножа много от коренните индианци загубили собствеността си. Древните щикове бяха насочени към тях, тъй като трябваше да се преодолее пеша разстояние от 1200 мили. Както вече беше посочено, мнозина умирали от различни болести, много от които се предавали по въздушно-капков път. Смята се, че над 5000 от тях са загинали в този процес.
4. Чероките, чокто, чикасо, семинолите и криките, които приемат начина на живот на белите американци и не се противопоставят на насилственото изселване, стават известни в американската общественост като „петте цивилизовани племена“.
5. Друг момент, който си струва да се отбележи, е, че изселването на индианците се случва и на север, в места като Илинойс и Уисконсин.